ЦРУ, журналистите и операция „Присмехулник“

Какво става, когато разузнавателна служба използва журналисти?

Къде свършва националната сигурност и къде започва управлението на общественото мнение?

Този въпрос се появява десетилетия преди социалните мрежи.

Това е само теория. Но връзките между ЦРУ и представители на медиите са били предмет на официални разследвания.

През Студената война информацията е оръжие.

Съединените щати и Съветският съюз водят битка не само с ракети, а с новини, култура, радио, книги и влияние.

В този контекст американското разузнаване изгражда отношения с журналисти и медийни организации.

Комисията „Чърч“ разглежда тайните връзки между ЦРУ и представители на пресата. По-късно Сенатът отново провежда публични изслушвания за използването на журналисти и духовници в разузнавателни операции.

Терминът „Операция Присмехулник“ често се използва като общо име за предполагаема огромна програма за контрол над медиите.

Историческата картина е по-сложна.

Съществували са реални тайни отношения, операции и контакти.

Но твърдението, че ЦРУ контролира всяка голяма медия и всяка новина, не е доказано.

И все пак механизмът е тревожен.

Журналистът трябва да задава въпроси на властта.

Разузнавателният служител трябва да пази тайни и да влияе върху средата в интерес на държавата.

Когато двете роли се смесят, обществото може да не знае дали чете независимо разследване или внимателно подадено послание.

Това не означава, че всеки журналист е агент.

Означава, че медийната независимост изисква ясни граници.

В съвременната епоха въпросът става още по-сложен.

Бивши директори и служители на разузнавателни агенции се появяват като телевизионни анализатори.

Например Джон Бренън, директор на ЦРУ до 2017 година, става старши анализатор за NBC News и MSNBC.

Андерсън Купър е разказвал, че като студент е стажувал в ЦРУ, преди да изгради журналистическата си кариера.

Тези факти не доказват контрол над медиите.

Но показват колко близо понякога се намират светът на разузнаването и светът на информацията.

Теорията казва, че „Присмехулник“ никога не е приключил.

Доказателството за такава непрекъсната централизирана програма липсва.

Но реалният урок остава.

Когато източниците, анализаторите и институциите са свързани, зрителят трябва да пита не само „Какво се казва?“

А и „Кой има достъп до микрофона — и какви отношения носи със себе си?“

Държавата зад държавата не е непременно един таен съвет. Тя може да бъде съвкупност от постоянни служби, договори, интереси, технологии и мрежи, които надживяват изборите. Най-опасна не е институцията, която познаваме, а властта, която не можем да проследим. Демокрацията започва там, където гражданите могат да видят кой решава, по какви правила и в чий интерес.