Майк Лофгрен и държавата в сянка

През 2014 година бивш служител на американския Конгрес публикува текст с тревожно заглавие:

„Анатомия на дълбоката държава.“

Името му е Майк Лофгрен.

Той не описва тайна секта.

Описва система, която според него се вижда, но рядко се разбира.

Това е само теория. Но авторът работи десетилетия в Конгреса и формулира понятието чрез конкретни институции и интереси.

Според Лофгрен има видима държава — избори, Конгрес, партии, публични спорове.

И има по-постоянна структура, която свързва националната сигурност, военната бюрокрация, разузнаването, големите финансови интереси, технологичния сектор и частните изпълнители.

Той не твърди, че всички се събират в една стая и получават заповеди.

По-скоро описва мрежа, която действа според собствена институционална логика.

Правителствата се сменят.

Но агенциите остават.

Договорите продължават.

Секретните програми не изчезват автоматично.

Корпорациите продължават да лобират.

Експертите преминават между държавни постове и частния сектор.

Това движение се нарича „въртяща се врата“.

Човек може да регулира индустрията, после да работи за нея.

Може да бъде ръководител в банка, после държавен служител, после отново съветник на финансовия сектор.

Това не е непременно незаконно.

Но създава общи интереси и общ език между хората, които вземат решения, и хората, които печелят от тях.

В конспиративната версия „дълбоката държава“ е единен враг, който контролира всяко правителство.

Тази представа е прекалено проста.

Институциите се конкурират.

Службите правят грешки.

Политическите групи водят реални битки.

Но постоянната бюрократична и корпоративна власт е реален въпрос за всяка демокрация.

Кой определя политиката, когато избраните лидери разчитат на информация, която идва от структури, недостъпни за обществото?

Кой контролира програмите, когато те са секретни?

Кой носи отговорност, когато решенията са разпределени между агенции и частни изпълнители?

Лофгрен нарича това държава, която се крие „на видно място“.

Може би точно това е най-тревожното.

Не че всичко е тайно.

А че механизмите са толкова сложни, че остават невидими дори когато документите са публични.

И когато никой отделен човек не управлява системата, става още по-трудно да се определи кой трябва да я промени.

Държавата зад държавата не е непременно един таен съвет. Тя може да бъде съвкупност от постоянни служби, договори, интереси, технологии и мрежи, които надживяват изборите. Най-опасна не е институцията, която познаваме, а властта, която не можем да проследим. Демокрацията започва там, където гражданите могат да видят кой решава, по какви правила и в чий интерес.