ВРЪЗКАТА, КОЯТО НЕ СЕ ИЗКЛЮЧВА

В началото границата е ясна. Телефонът е в ръката ти. Можеш да го оставиш на масата и да излезеш. После си представи технология, която помага на човек да общува, да се ориентира или да възстанови загубена способност чрез по-пряка връзка с нервната система. Ползата може да бъде огромна. Но колкото по-близо идва интерфейсът до мисълта, толкова по-сериозен става въпросът кой има право да докосва тази връзка.

АЙК ВИЖДА В ПРЕКРАСНОТО ОБЕЩАНИЕ ЗА ПОМОЩ И ВЪЗМОЖНАТА ВРАТА КЪМ ПЪЛЕН

КОНТРОЛ. В книгата си той твърди, че технологичното свързване на човешкия ум с мрежи е решаващ етап от асимилацията. Според него крайната цел е човешкото възприятие да бъде подчинено на изкуствена система. Това е негова конспиративна прогноза, а не доказан план, който стои зад всяко изследване на подобни интерфейси. Но именно защото възможната полза е толкова значителна, въпросите за защита и избор не бива да се отхвърлят с насмешка. Представи си човек, който е изгубил възможността да движи ръката си. Нова технология му помага да общува или да управлява устройство. Това е история за възстановена свобода. Сега си представи, че същият тип връзка започне да подава предложения толкова бързо и непосредствено, че той трудно различава собственото намерение от подсказката. Тук вече има друг проблем. Той не обезсилва първата полза, но изисква граница, която да не се преминава без знанието и съгласието на човека.

КОГАТО ИНСТРУМЕНТЪТ СТОИ МЕЖДУ НАМЕРЕНИЕТО И ДЕЙСТВИЕТО, КОЙ МОЖЕ ДА ДОКАЖЕ, ЧЕ НЕ Е ПРОМЕНИЛ ЕДНОТО ПО ПЪТЯ КЪМ ДРУГОТО?

Засега това е въпрос в развитието на историята, не твърдение, че някой тайно променя мислите на хора чрез такива устройства. Айк взема възможната бъдеща близост между човек и машина и я поставя в своя модел на скрито управление. Ние можем да запазим напрежението на разказа, без да смесваме различните нива: реалната надежда за помощ; реалната нужда от защита на личния избор; спекулативната му теория за крайната цел. Има и практическа страна. Всяка система може да има грешки. Може да има човек, който взема решения за нея. Може да бъде променена след време. Когато тя показва филм, тези въпроси имат един мащаб. Когато участва в общуването или движението на човек, мащабът е съвсем друг. Теорията за асимилацията плаши не защото технологията непременно е враг, а защото обещанието „ще можеш повече“ може да скрие въпроса „кой ще има достъп до този нов път през теб?“. Ако отговорът е ясен и човекът запазва реален избор, инструментът остава инструмент. Ако отговорът изчезне зад удобството, историята тръгва към следващата част. Там вече няма да питаме само кой е свързан със системата. Ще питаме дали обществото може да стигне до момент, в който отказът от връзката означава да останеш извън самия живот.