ПРАВОТО ДА ОСТАНЕШ ИЗВЪН МРЕЖАТА

Първо услугата е удобство. Спестява опашка, попълва документ, отваря врата. После става обичайният начин. Накрая срещаш човек, който не може или не желае да я използва. Никой не му казва „забранено ти е“. Просто друг път вече не е предвиден.

ТАКА ЕДНА ДОБРОВОЛНА СИСТЕМА МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЗАДЪЛЖИТЕЛНА, БЕЗ НЯКОЙ ДА ПРОИЗНЕСЕ ДУМАТА „ЗАДЪЛЖИТЕЛНА“.

Това е един от най-силните ходове в конспиративната история на Айк. Според него асимилацията не трябва да бъде наложена изведнъж. Достатъчно е всяко следващо удобство да прави предишния начин на живот малко по-труден. Хората ще изберат новия път. След време техният избор ще служи като доказателство, че никой не е бил принуден. Представи си възрастен човек, който предпочита да говори с истински служител. Все по-трудно намира такъв. Казват му, че може да получи помощ в приложение. За да го използва, първо трябва да премине през няколко стъпки, които не разбира. Технологията действително улеснява мнозина. За него обаче тя се е превърнала във врата с ключ, който не притежава. Ако днес става дума за услуга, утре може да става дума за образование, работа или общуване. Въпросът не е дали новата система е полезна — често е. Въпросът е дали правото да участваш в обществото остава реално и за човека, който не върви по предложената цифрова пътека.

КОГАТО ОТКАЗЪТ ИМА ЦЕНАТА НА ИЗОЛАЦИЯ, „ИЗБОРЪТ“ ЗАПОЧВА ДА ЗВУЧИ КАТО ШЕГА.

Айк превръща подобна посока в теория за умишлено сливане между човека и технологичната мрежа. Той вижда край, в който самото човешко осъзнаване е подчинено на нея. Това е неговата спекулация. Но натискът от единствената останала процедура е нещо, което можем да обсъждаме без нея. Не е нужно да вярваш в тайна асимилация, за да искаш достъпни алтернативи, ясни правила и право да прекъснеш връзката. Тук се крие и личната страна на въпроса. Можеш ли да прекараш ден, без всяка пауза да бъде запълнена от предложение? Можеш ли да прочетеш дълъг текст, без някой да е избрал вместо теб кои три изречения са „важните“? Можеш ли да стигнеш до място, да срещнеш човек или да вземеш решение, без първо да попиташ система какво очаква от теб? Не е нужно отговорът винаги да бъде „да“. Инструментите ни помагат именно защото имаме ограничения. Но ако отговорът на всички тези въпроси постепенно стане „не“, си струва да спрем. Защото зависимостта не се измерва само с това колко често използваш нещо. Измерва се и с това дали още имаш възможност да не го използваш. В последната част ще стигнем до въпроса, който държи цялата поредица: асимилацията започва ли, когато машина влиза в човека, или много по-рано — когато човек сам престане да забелязва кои части от живота му са отдадени на нея?