ТЕ ЗАЩИТИХА САМО СЕБЕ СИ

Според конспиративната версия по време на Чернобил в България има две държави. Едната вижда цифрите и се пази. Другата не знае нищо и яде каквото има.

Анализите на архивите описват режима по време на аварията с една тежка фраза: защитил е преди всичко себе си. Информацията се движи нагоре, към Политбюро, към щабовете, към хората с власт. Надолу, към народа, слиза само успокоение.

ЕДНИТЕ ЗНАЯТ. ДРУГИТЕ ВЯРВАТ.

Това не е само теория. Това е посоката, в която се движат документите.

В годините след 1989 г. започват да се разказват истории, които обикновеният човек приема с горчива усмивка, защото звучат точно като соца, който познава. Че номенклатурата е имала свои специални магазини и свои доставки. Че в тези дни на определени маси се слагат продукти от складове, а не от пазара. Че децата на определени семейства не излизат навън, докато другите играят под дъжда.

Тези разкази са трудни за проверка. Част от тях са спомени, част са слухове. Но те се появяват отново и отново, защото се вписват в нещо, което е документирано: информацията е била неравно разпределена. Едните знаят. Другите не.

А когато информацията е неравна, неравна е и защитата.

ЗА ЕДНИТЕ РАДИАЦИЯТА Е ЦИФРА В ДОКЛАД. ЗА ДРУГИТЕ Е МЛЯКО В ЧАШАТА.

И едните решават вместо другите. Тази разлика остава и след като дъждовете спират.

Има и международно измерение. В Западна Европа държавите, които също попадат под облака, въвеждат ограничения. Германия, Австрия, Италия, Швеция предупреждават населението, унищожават заразени зеленчуци, ограничават млякото. Там гражданите си отговарят с гняв, че мерките не са достатъчни. В България гражданите изобщо не знаят, че има за какво да се гневят. Там опашките са пред лабораториите. Тук са пред сергиите с пресни зеленчуци.

Публикация в английската преса по-късно стига до шокиращия извод, че режимът е направил българите едни от най-облъчените хора от Чернобил. Колко е вярно това, ще продължат да спорят специалистите. Но самият факт, че такъв въпрос изобщо може да се зададе, говори много. Никой не задава такъв въпрос за държава, която е казала истината навреме.

А какво става с тези, които знаят и мълчат? Те остават на постовете си. Говорят по телевизията. Подписват прессъобщения. В годините след това никой не носи публична отговорност, която обикновеният човек да види.

Но мълчанието има цена, която режимът не е предвидил.

Защото когато хората разбират, че са били излъгани за нещо толкова лично като храната на децата им, нещо в тях се променя. Доверието се пропуква. Шепотът по кухните става по-силен. Особено сред майките. Хората започват да слушат по-внимателно чуждите радиостанции. Започват да питат.

И от тази пукнатина след няколко години ще се роди нещо, което Живков не очаква.

Как облакът от Чернобил помага да се събори режимът, е в последната част.