КОГАТО ВОЙНАТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПАЗАР

Септември 1934 година. Стотици хора изпълват залата на американския Сенат. Пред тях застават банкери, оръжейни производители и индустриалци.

Шестнадесет години след края на Първата световна война Конгресът отваря отново въпроса, който обществото не може да забрави:

Кой печели, когато държавите изпращат милиони хора към фронта?

Комисията на сенатор Джералд Най провежда деветдесет и три изслушвания и разпитва повече от двеста свидетели, сред които Дж. П. Морган-младши и Пиер дю Пон. Разследват се оръжейните договори, корабостроенето, военните печалби и финансовите обстоятелства около влизането на Америка във войната.

Вестниците наричат компаниите „търговци на смърт“.

Комисията не намира твърдо доказателство за единна тайна група, която е наредила войната. Но архивите разкриват нещо, което е почти толкова обезпокоително: конфликтът има икономическа инфраструктура, а тази инфраструктура създава огромни стимули.

Преди първия изстрел държавите вземат заеми.

С тях строят кораби, купуват оръдия, трупат гориво, разширяват железници и наемат фабрики.

Когато войната започне, поръчките нарастват. Боеприпасите се използват за секунди и трябва да бъдат заменени. Кораби потъват. Машини се износват. Армии от милиони хора се нуждаят ежедневно от храна, обувки, униформи, лекарства, въглища и петрол.

А когато мирът бъде подписан, започва третият пазар.

Разрушените градове трябва да бъдат възстановени.

Правителствата трябва да обслужват дълговете си.

Новите граници създават нови митници, валути и инфраструктурни договори.

Така една война отваря три каси:

Подготовката.

Унищожението.

Възстановяването.

Тук в разказа влизат фамилии и компании, които контролират различни части от веригата.

Дюпон произвеждат барут, бездимен прах и експлозиви.

Круп създават стомана, оръдия, брони и железопътна инфраструктура.

Тисен контролира въглища и металургия.

Рокфелеровите компании изграждат рафинерии и транспортни мрежи за горивото, без което модерната армия не може да се движи.

Международните банки прехвърлят злато, продават облигации и отпускат заеми на правителства.

Не е необходимо всички да седят в една стая и да планират една война.

Системата може да работи и без обща заповед.

Когато мирът носи нормална печалба, а войната носи държавни гаранции, спешни договори и почти неограничено търсене, икономическият стимул вече съществува.

Политиците говорят за чест, граници и национална сигурност.

Войниците плащат с живота си.

Населението плаща чрез данъци, инфлация и дългове, които остават десетилетия след последната битка.

Компаниите получават заводи, патенти, технологии и връзки с държавата, които могат да използват и след войната.

Това е причината едни империи да изчезват, а индустриалните и финансовите мрежи да продължават.

Правителството може да падне.

Флагът може да бъде сменен.

Но стоманолеярната, рафинерията, банката и договорът остават активи.

Конспиративната версия прави още една крачка. Тя твърди, че истинският победител не е държавата, която завзема най-много земя. Победител е мрежата, която продава преди войната, финансира по време на войната и получава договорите за света след нея.

Няма доказателство, че всяка война е режисирана от една фамилия.

Има обаче документирана история на печалби, заеми, договори и политическо влияние, достатъчна да постави по-неудобен въпрос:

Когато една индустрия става по-силна след всяка катастрофа, има ли тя истински интерес катастрофите да спрат?