ДЮПОН И ИМПЕРИЯТА НА ЕКСПЛОЗИВИТЕ

1802 година. По брега на река Брандиуайн в Делауеър започват да работят първите мелници на Елетер Ирене дю Пон.

Продуктът е един.

Барут.

Основателят идва от Франция и познава производството на експлозиви. Америка се разширява на запад, строи канали, прокарва пътища, разработва мини и води войни. Всички тези дейности имат нужда от взривни вещества.

Фабриката расте заедно с държавата.

До началото на XX век DuPont вече контролира толкова голяма част от американската индустрия за експлозиви, че правителството завежда антитръстово дело. През 1911 година съдът постановява разделяне на част от бизнеса, от което възникват Hercules и Atlas Powder.

На пръв поглед монополът е разбит.

Три години по-късно Европа влиза във война.

Изведнъж търсенето на бездимен прах, нитроцелулоза и артилерийски заряди става почти безкрайно. DuPont строи нови предприятия, включително огромни мощности за суровините на бездимния прах. Архивите на Hagley описват компанията като най-големия доставчик на боеприпаси за съюзниците през Първата световна война.

Всеки артилерийски залп изгаря продукт, който трябва да бъде произведен отново.

Няма траен склад на използваните боеприпаси.

Войната превръща фабриката в машина за постоянно търсене.

Но най-важното се случва след примирието.

Компанията вече разполага с лаборатории, инженери, химически знания и производствени мощности, много по-големи от мирния пазар за барут. Вместо да се свие, тя се пренасочва.

Боите.

Пигментите.

Пластмасите.

Изкуствените влакна.

По-късно — найлонът и множество други материали.

Инфраструктура, изградена за война, започва да произвежда новия потребителски свят.

Един от заводите за нитроцелулоза, създаден за военни нужди, по-късно е свързан с производство на изкуствени текстилни влакна. Химията, която захранва боеприпасите, намира път към дрехи, автомобили, строителство и домакински продукти.

Тук конспиративната версия вижда модела.

Войната не е само период на печалба.

Тя е ускорител на научните изследвания, строителството и държавното финансиране.

Рискът се поема от обществото.

Поръчките са гарантирани от правителството.

След края на конфликта оборудването, патентите и знанията остават в частната империя.

През Втората световна война връзката става още по-тясна. По искане на американското военно ведомство DuPont проектира, строи и управлява големи предприятия за експлозиви. Архивните данни показват, че заводите, изградени от компанията по правителствената програма, осигуряват значителна част от американското производство на бездимен прах и TNT.

Компанията участва и в Манхатънския проект чрез изграждането и управлението на съоръженията в Ханфорд, където се произвежда плутоний за атомната програма.

Така границата между частна корпорация и национална сигурност почти изчезва.

Когато държавата зависи от твоите инженери, заводи и химически процеси, ти вече не си просто доставчик.

Ставаш част от стратегическата инфраструктура.

През 1934 година Пиер дю Пон е извикан пред Комисията Най. Разследването не доказва, че фамилията е предизвикала Първата световна война. Но самият факт, че Сенатът разпитва ръководителите на оръжейни компании за печалбата и влиянието им, показва колко дълбоко е общественото недоверие.

Конспиративният разказ нарича Дюпон „оръжейния клон“ на наследствената власт.

По-точният и по-силен факт е друг:

В продължение на поколения една фамилна компания изгражда знания и мощности, без които държавата трудно води модерна война.

След това използва същите знания, за да завладее мирните пазари.

Войната свършва.

Но лабораторията остава.

Военният завод сменя табелата.

Материалът сменя предназначението си.

А капиталът, натрупан от разрушението, финансира следващата епоха на растеж.

Тогава въпросът не е дали Дюпон произвеждат експлозиви. Това е документирано.

Въпросът е колко власт получава една компания, когато всяка голяма война разширява производството ѝ, а всеки мир ѝ дава нов пазар за технологиите, останали от фронта.