ТОНКИН — АТАКАТА, КОЯТО ПО-КЪСНО СЕ ОКАЗВА, ЧЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛА

2 август 1964 г.

Американският разрушител USS Maddox се сблъсква със северновиетнамски торпедни катери в Тонкинския залив.

Тази първа атака е реална.

Два дни по-късно обаче идва втората.

И точно тя променя историята.

Нощта на 4 август е тъмна, морето е неспокойно, радарите дават странни сигнали.

USS Maddox и USS Turner Joy започват да маневрират.

Екипажите докладват възможни торпеда.

Стрелят.

Сонарът отчита контакти.

Във Вашингтон започват да пристигат съобщения, че американските кораби отново са нападнати.

Но на място самите моряци вече се съмняват.

Командирът Джон Херик изпраща съобщение, че много от предполагаемите контакти може да са резултат от необичайни метеорологични ефекти и „свръхактивни“ сонарни оператори.

Военноморският пилот Джеймс Стокдейл лети над района.

По-късно казва, че не е видял лодки. Нито следи от лодки. Нито торпедни следи.

Но политическата машина вече е тръгнала.

Президентът Линдън Джонсън нарежда ответни въздушни удари срещу Северен Виетнам.

А на 7 август Конгресът приема Gulf of Tonkin Resolution.

Тя дава на президента изключително широки правомощия да използва военна сила в Югоизточна Азия без формално обявяване на война.

Само двама сенатори гласуват „против“.

Това е моментът, в който една неясна нощ в морето се превръща в политически инструмент с огромни последици.

Но има нещо важно.

Тонкин не е класически false flag като Глайвиц или Майнила.

Няма доказателство американски агенти да са нападнали собствените кораби и да са се представили за северновиетнамци.

Историята е различна.

Тук имаме събитие, което вероятно не се е случило, но е представено пред обществото и Конгреса като реална вражеска атака.

И десетилетия по-късно разсекретените документи стават разрушителни.

Историкът на NSA Робърт Ханиок преглежда огромен масив от сигнално разузнаване.

Заключението му е директно:

на 4 август втора атака не е имало.

Северновиетнамският флот в тази нощ не атакува американските разрушители.

Според анализа грешки в интерпретацията на сигналите, съчетани с игнориране или изключване на противоречаща информация, създават фалшиво усещане за потвърждение.

И тук идва най-неудобният детайл.

Ханиок пише, че огромна част от SIGINT материала, който не подкрепя версията за атака, не влиза в ключовите обобщения.

Той описва „активно усилие“ информацията да бъде нагодена към твърдението, че атака е имало.

Това е много по-силно от: „радарът се объркал.“

Защото грешката може да е случайна.

Но ако след това противоречащите данни бъдат изтласкани настрани, грешката започва да се превръща в разказ.

И разказът вече има политическа стойност.

След Тонкин американското участие във Виетнам се разширява драматично.

Стотици хиляди американски войници са изпратени там през следващите години.

Не само заради една нощ.

Причините за ескалацията са много по-дълбоки.

Но Тонкин дава юридическата и политическата врата.

И тук виждаме друга версия на false flag механиката:

не е задължително да създадеш събитието.

Понякога е достатъчно да вземеш неясно събитие, да махнеш съмнението и да го представиш като сигурност.

Шок. Враг. Решение.

Същата структура.

Но следващият случай е истинска covert операция.

Този път бомби наистина са поставени.

Целите са американски и британски обекти.

А идеята е нападенията да бъдат приписани на египетски комунисти, Мюсюлмански братя или местни екстремисти.

И най-силното доказателство идва не от противниците на Израел.

А от архива на самото израелско Министерство на отбраната.

В Част 6: Operation Susannah — провалената израелска false flag операция в Египет, останала в историята като „аферата Лавон“.

Документална основа: разсекретеното изследване на историка на NSA Робърт Ханиок стига до извода, че на 4 август 1964 г. втора атака не е имало и че SIGINT информация е представяна по начин, който подкрепя версията за нападение, докато противоречащи данни са оставени извън основния разказ.