През 2016 г. датският депутат Ида Аукен публикува футуристичен текст, разпространен от Световния икономически форум. Заглавието му е: „Welcome to 2030. I own nothing, have no privacy, and life has never been better.“ В описания сценарий разказвачът няма собствен автомобил, къща или домакински уреди. Много неща, които преди са били продукти, са се превърнали в услуги. Важно уточнение: това е спекулативен сценарий на авторката, написан да провокира разговор за технологичното бъдеще, а не официален план за премахване на частната собственост.
Но най-интересното е, че не е необходимо подобен модел да бъде налаган от някого.
Погледни как вече използваме неща.
Музиката е достъп. Филмите са достъп. Софтуерът е абонамент. Облачното пространство е абонамент. При GXO дори трудът на хуманоидния Digit се предоставя по модел Robots-as-a-Service. Компанията не е длъжна да притежава самия робот, за да използва труда му в реална логистична операция.
НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАНИЛ СОБСТВЕНОСТТА.
ПРОСТО ДОСТЪПЪТ ПОНЯКОГА СТАВА ПО-УДОБЕН ОТ ПРИТЕЖАНИЕТО.
И точно тук има разлика, която почти не усещаш, докато всичко работи. Когато притежаваш нещо, можеш да продължиш да го използваш, без някой всеки месец да подновява разрешението ти. Когато имаш достъп, някъде съществува собственик, платформа или договор, който определя условията.
Това само по себе си не прави абонаментния модел лош. В много случаи той е по-евтин, по-гъвкав и по-практичен. Но представи си тази логика приложена не към една песен или програма, а към все повече части от живота: транспорт, жилище, софтуер, домакински роботи, физически труд, енергия и услуги.
Тогава богатството и комфортът могат да се разделят.
МОЖЕ ДА ЖИВЕЕШ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УДОБНО И ДА ПРИТЕЖАВАШ МНОГО МАЛКО ОТ НЕЩАТА, КОИТО ПРАВЯТ ТОЗИ КОМФОРТ ВЪЗМОЖЕН.
Точно тук роботите стават много по-важни от поредната технологична джаджа. Ако един робот е услуга, която идва в склада, фабриката или дома, реалният актив остава някъде другаде. Някой притежава машината. Някой притежава софтуера. Някой определя цената, условията и достъпа.
В продължение на повече от век обикновеният човек е имал поне един актив, който не може да бъде абониран от друг: собствения си труд. Може да няма фабрика, земя или огромен капитал, но може да продава времето и уменията си. А когато много хора спрат да продават този труд едновременно, системата усеща това веднага.
Само че хуманоидният робот започва да атакува точно този последен актив.
Ако собственикът може да наеме не човешки служители, а роботизиран капацитет като услуга, границата между „притежавам машина“ и „купувам труд“ започва да се размива. За компанията и двете стават разход в таблица.
И тогава следващият въпрос става много по-неудобен.
Ако не притежаваш машината, не притежаваш инфраструктурата и постепенно става по-трудно да продаваш труда си, какъв лост ти остава?
Защото собствеността не е само право да използваш нещо.
СОБСТВЕНОСТТА Е ПРАВОТО ДА НЕ ИСКАШ РАЗРЕШЕНИЕ ОТ ТОЗИ, КОЙТО ГО ПРИТЕЖАВА.
А трудът е един от малкото начини, по които човекът исторически е можел да държи собственика зависим от себе си.
Но роботът не стачкува.
В следващата част: РОБОТЪТ НЕ СТАЧКУВА. И ТОЧНО ТОВА ПРОМЕНЯ БАЛАНСА НА СИЛАТА.
Източници
Потребителски архив / готов текст от Gmail
Публикувано по предоставения авторски текст.
Част 04 от 07 · поредица