ВЛАКЪТ БЕЗ ФАМИЛИИ

Ноември 1910 година. На железопътна гара в Ню Джърси един след друг пристигат шестима мъже. Те не се поздравяват като хора, които се познават. Не се качват заедно. Не носят официални документи на видно място. Един от тях взема дори ловна пушка, за да изглежда, че пътуването е обикновен излет за патици.

В частния вагон има едно правило: никакви фамилии.

Сенатор Нелсън Олдрич става „Нелсън“. Пол Варбург е само „Пол“. Франк Вандерлип, президентът на National City Bank, е „Франк“. Хенри Дейвисън от J. P. Morgan & Co. е „Хари“. С тях са помощник-министърът на финансите А. Пиат Андрю и секретарят Артър Шелтън.

Дори прислугата във влака не трябва да разбере кого обслужва.

Крайната точка е остров Джекил край Джорджия. Там се намира един от най-недостъпните частни клубове в Америка. Сред членовете му са Морган, Рокфелер, Вандербилт, Пулицър и други фамилии, чието състояние в началото на века се измерва с огромен дял от американското богатство.

Когато групата пристига, клубът е почти празен за сезона. Няма журналисти. Няма стенографи от Конгреса. Няма публичен дневен ред.

Шестимата се затварят за девет дни.

Работят от ранна сутрин до късно през нощта. Обсъждат как резервите на хиляди банки да бъдат събрани в общ механизъм, как да се създава „еластична“ валута и кой да решава кога системата се нуждае от нов кредит. Резултатът е проект за Национална резервна асоциация — институция с регионални клонове, общи резерви и централно управление.

Това не е слух, роден десетилетия по-късно. Самата среща е реална. Участниците обаче пазят мълчание почти двадесет години. Франк Вандерлип по-късно признава, че ако обществото е разбрало, че банкерите пишат банковия закон, проектът е щял да бъде обречен.

И точно тук започва скритата история.

Защото през 1910 година Съединените щати нямат централна банка. Предишните две национални банки са закрити след ожесточени политически битки. За много американци централната банка означава концентрация на власт, зависимост от Уолстрийт и контрол над кредита от хора, които никой не избира.

Затова проектът не може да започне във Вашингтон.

Той започва във влак, в който имената са забранени.

Официалното обяснение е, че секретността е нужна, за да могат експертите да работят спокойно и да избегнат политическия шум. Конспиративната версия вижда нещо друго: шестима представители на политиката, Министерството на финансите и най-големите банкови интереси се срещат насаме, за да напишат архитектурата на институция, която по-късно ще управлява резервите и кредита на цяла държава.

На връщане те отново се разделят.

Няма обща снимка.

Няма пресконференция.

Няма съобщение, че първият проект вече е готов.

Но планът напуска острова заедно с тях.

Три години по-късно Америка получава Федералния резерв.

И когато една система започва с шестима мъже, фалшив ловен излет и забрана да се произнасят фамилии, въпросът не е само какво са написали на острова.

Въпросът е защо са били убедени, че обществото не трябва да вижда кой държи писалката.