ПАНИКАТА ОТ 1907 И ЧОВЕКЪТ, КОЙТО РЕШАВА КОЙ ДА ОЦЕЛЕЕ

Октомври 1907 година. Пред клоновете на нюйоркски банки се събират тълпи. Хората чакат с часове, за да изтеглят спестяванията си, преди парите в трезора да свършат.

Паниката започва след провален опит за манипулиране на акциите на United Copper Company. Следват слухове, масови тегления и срив на доверието към тръстовите компании. Knickerbocker Trust, една от най-големите в Ню Йорк, е принудена да спре плащанията. Кредитът замръзва. Фондовият пазар пада. Дори град Ню Йорк се изправя пред опасност да не може да посрещне задълженията си.

Америка няма централна банка.

Няма постоянен кредитор от последна инстанция.

И тогава вратата на частната библиотека на Джон Пиърпонт Морган се затваря.

Вътре той събира банкери, директори на тръстове и представители на големи финансови къщи. Служителите носят баланси и отчети. Морган и хората му преглеждат цифрите и решават кои институции са платежоспособни, кои трябва да бъдат подкрепени и кои няма да получат помощ.

В един от най-известните моменти на кризата Морган заключва банкови ръководители в библиотеката си, докато не се съгласят да участват в спасителен фонд. Частни пари стабилизират борсата. Банкерите събират ликвидност. Министерството на финансите също вкарва средства в системата.

Паниката постепенно отстъпва.

За обществеността Морган се превръща в човека, който спасява Америка.

Но зад възхищението остава по-страшен въпрос.

Как е възможно един частен банкер да определя коя институция ще бъде спасена, кой конкурент ще падне и дали най-големият град в страната ще получи средства навреме?

Кризата показва слабостта на системата.

Но показва и нещо друго: Уолстрийт вече изпълнява функция, която би трябвало да принадлежи на държавата.

През 1908 година Конгресът приема Закона Олдрич–Вриланд. Той разрешава спешно издаване на валута и създава Националната парична комисия. Неин председател е Нелсън Олдрич.

Комисията проучва европейските централни банки, публикува десетки доклади и подготвя почвата за реформа.

Две години по-късно Олдрич се качва на тайния влак към остров Джекил.

Тук конспиративната версия вижда формула, която ще се повтаря през целия XX век:

Първо идва кризата.

После идва страхът.

След това същите среди, които имат най-много власт по време на хаоса, предлагат новата система за сигурност.

Новата структура трябва да премахне зависимостта от един човек като Морган. Но в нея участват представители на същите големи банки, които доминират спасителната операция.

Личната власт не изчезва.

Тя получава институция.

Вместо банкерите да се събират тайно в библиотека само когато настъпи паника, вече ще има постоянна резервна система, която може да мести ликвидност, да разширява валутата и да влияе върху кредита.

Това може да предотврати катастрофа.

Но може и да решава кой получава спасителен пояс.

Затова Паниката от 1907 година е повече от фон. Тя е емоционалното оръжие, без което американците трудно биха приели идея, отхвърляна поколения наред.

Хората не искат централна банка.

След кризата искат някой да гарантира, че ужасът няма да се повтори.

И когато обществото е достатъчно уплашено, въпросът „Кой ще контролира новата система?“ отстъпва пред по-спешния:

„Кой ще ни спаси следващия път?“

Три години след паниката отговорът вече се пише зад затворените врати на остров Джекил.

Не от вложителите, които чакат пред банките.

Не от хората, чиито фирми фалират.

А от мъжете, които по време на кризата вече са доказали, че могат да решават кой ще остане на повърхността.

И тогава последният въпрос не е дали Паниката от 1907 година е истинска.

Тя е.

Въпросът е дали кризата просто създава необходимост от Федералния резерв — или създава идеалния момент обществото да приеме система, която иначе би отхвърлило.