ОЛДРИЧ И СЕМЕЙНАТА ВРЪЗКА С РОКФЕЛЕР

През 1901 година Аби Олдрич, дъщеря на сенатора Нелсън Олдрич, се омъжва за Джон Д. Рокфелер-младши.

Това не е тайна.

Сватбата свързва две различни форми на власт.

От едната страна е Олдрич — сенатор от 1881 година, дългогодишен председател на Финансовата комисия и човек, когото Теодор Рузвелт нарича един от „опорните стълбове“ на Републиканската партия. В епоха, когато председателите на комисии могат да блокират или прокарват цели законодателни програми, Олдрич е известен като човек, който рядко говори дълго, но почти винаги знае къде са гласовете.

От другата страна е Рокфелеровата империя.

Standard Oil контролира огромна част от рафинирането, транспорта и продажбата на петрол в Съединените щати. Компанията е обвинявана, че използва железопътни отстъпки, придобивания и ценови натиск, за да поглъща конкуренти. През 1911 година Върховният съд нарежда тя да бъде разделена на отделни дружества.

Но семейната връзка е създадена десет години по-рано.

Синът на Аби и Джон Рокфелер-младши получава име, което събира двете линии в едно: Нелсън Олдрич Рокфелер. Десетилетия по-късно той ще стане губернатор на Ню Йорк и вицепрезидент на САЩ.

Още през 1906 година политически карикатури представят Олдрич като паяк, чиято мрежа е закрепена едновременно за Капитолия и Standard Oil. Дори тогава обществеността разбира, че семейните и политическите връзки не са просто личен детайл.

След Паниката от 1907 година именно Олдрич оглавява Националната парична комисия. Тя получава средства, пътува из Европа и изучава моделите на централните банки.

После той организира срещата на остров Джекил.

На масата е и Франк Вандерлип, президент на National City Bank — институция, често свързвана с Рокфелеровия финансов кръг.

В конспиративната версия това е двойният мост.

Семейството присъства чрез брака.

Капиталът присъства чрез банката.

Политиката присъства чрез Олдрич.

Това не доказва, че Джон Д. Рокфелер диктува всяко изречение от плана. Реалната власт рядко оставя документ, озаглавен „заповед“. Тя работи чрез съвпадащи интереси, достъп и хора, които вече знаят какво е приемливо за кръга, към който принадлежат.

Олдрич предлага Национална резервна асоциация, управлявана в значителна степен от банките членове. Прогресивните политици я атакуват като план на „Паричния тръст“. Демократите я превръщат в символ на прекомерното влияние на Уолстрийт.

Проектът не минава.

Но не изчезва.

След изборите през 1912 година името „Олдрич“ става политически токсично. Ако законът остане свързан с него, обществената съпротива може да го унищожи.

Затова лицето се сменя.

Картър Глас и Робърт Оуен представят нова система с Управителен съвет във Вашингтон и дванадесет регионални банки. Тя е различна в важни детайли, но запазва основни идеи от предишната работа: общи резерви, еластична валута, дисконтов механизъм и национална структура.

Теорията вижда в това доказателство, че мрежите не се нуждаят една конкретна версия да победи.

Те се нуждаят сърцевината да оцелее.

Един политик може да се оттегли.

Едно име може да бъде премахнато от заглавието.

Една корпорация може да бъде разделена на десетки компании.

Но семейните връзки, банковите контакти и достъпът до законодателството остават.

Затова най-важният детайл не е, че дъщерята на сенатора се омъжва за наследника на Рокфелер.

Най-важното е, че малко по-късно същият сенатор получава задача да проектира новата система на американските пари.

И когато законът, който носи неговото име, е отхвърлен, идеята се връща с друго име.

Тогава въпросът не е дали Олдрич е бил способен политик.

Въпросът е дали той представлява обществото, когато пише плана — или мрежата, в която политиката, банките и фамилното богатство вече са свързани.