ШЕСТИМАТА ЗАД ЗАТВОРЕНИТЕ ВРАТИ

На остров Джекил няма случайни гости.

Нелсън Олдрич е председател на Националната парична комисия и един от най-могъщите сенатори на своето време. След Паниката от 1907 година Конгресът му дава задача да проучи как Америка да предотвратява бъдещи банкови сривове.

А. Пиат Андрю е икономист и помощник-министър на финансите. Той носи достъп до държавната администрация и данните, които обикновените банкери не притежават.

Хенри Дейвисън е старши партньор в J. P. Morgan & Co. Зад него стои финансова мрежа, която само три години по-рано помага да бъде спасена банковата система и дори Нюйоркската фондова борса.

Франк Вандерлип ръководи National City Bank — предшественик на днешната Citibank и една от най-големите банки в страната.

Пол Варбург е партньор в Kuhn, Loeb & Co. и познава европейските централни банки. Той разбира техническата конструкция: резерви, дисконтови операции, търговски книжа и валута, която може да се разширява при криза.

Артър Шелтън е секретарят, който подрежда документите и превръща споровете в текст.

Един може да отвори вратата към Сената.

Друг — към Министерството на финансите.

Трети — към Морган.

Четвърти — към National City Bank.

Пети носи европейския модел.

Шестият пази написаното.

В продължение на девет дни те спорят за един основен въпрос: кой трябва да управлява новата система?

Варбург предпочита централен механизъм, способен бързо да мести резерви там, където са необходими. Олдрич знае, че думите „централна банка“ са политически отровни. Вандерлип и Дейвисън искат банкерите да имат реално участие, защото според тях политиците не разбират финансовите пазари.

Така се ражда компромисът.

Една национална асоциация с петнадесет клона. Членуващите банки внасят капитал и избират част от ръководството. Резервите вече не стоят разпръснати в хиляди трезори. Новата структура може да издава валута, да дисконтира търговски книжа и да определя обща политика при паника.

На хартия това е защита срещу хаоса.

В теорията това е нещо повече: система над банките.

Не е нужно една фамилия да притежава всички банки. Достатъчно е най-големите институции да участват в органа, който управлява общите резерви. Не е нужно да решаваш съдбата на всяка компания. Достатъчно е да влияеш върху цената и наличността на кредита.

Когато кредитът е евтин, бизнесите растат.

Когато се свие, някои оцеляват, други се продават, а трети изчезват.

Затова границата между публично и частно става централният въпрос. Ако системата е напълно държавна, политиците могат да я използват за изборни цели. Ако е напълно частна, банките могат да защитават собствените си интереси. Проектът от Джекил създава смесен модел — достатъчно национален, за да бъде представен като обществен, и достатъчно банков, за да бъде управляван от хора с финансов опит.

Точно тази сложност по-късно ще стане неговата най-голяма защита.

Повечето хора няма да могат да обяснят кой притежава резервните банки, кой назначава управителите, кой избира директорите и къде свършва държавата и започва частният сектор.

Но шестимата разбират конструкцията.

Те я пишат.

А после пазят мълчание.

За официалната история това са специалисти, събрани след национална криза, за да създадат стабилност.

За конспиративната история това е моментът, в който конкурентни финансови интереси разбират, че най-голямата печалба не е да победиш останалите банки.

Най-голямата печалба е заедно да създадете системата, в която всички останали ще бъдат принудени да работят.

И когато шестима неизбрани мъже могат да подготвят модел, който по-късно променя цената на парите за милиони хора, въпросът не е дали са били умни.

Въпросът е кой им е дал правото да решат правилата, преди обществото изобщо да разбере, че играта е започнала.