В „Destiny of Souls“ Нютън твърди нещо, което рязко се различава от класическата представа за ада. В неговите регресионни случаи няма вечен огън, демони или безкрайно наказание. Но това не означава, че смъртта изтрива стореното. Напротив — част от пациентите му описват специални области за души, които се връщат след живот, белязан от преднамерена жестокост, насилие и разрушително поведение.
Едно от имената, които се появяват, е почти зловещо:
ГРАДЪТ НА СЕНКИТЕ.
Един пациент твърди, че го наблюдава само отвън, защото не му е позволено да влиза. От ярка духовна област вижда нещо като огромно тъмно море. Когато се вглежда по-внимателно, осъзнава, че то не е напълно черно — в него има наситено тъмнозелено сияние.
Но според разказа това не е затвор.
Това е място за възстановяване.
Вътре според пациента се намират силно увредени души и огромно количество енергия от съществата, които работят с тях. И точно тук се появява първият голям обрат: в системата на Нютън целта не е душата да бъде измъчвана за това, което е направила. Целта е да бъде стабилизирана достатъчно, за да може един ден отново да носи отговорност.
НО ЛЕЧЕНИЕТО НЕ ИЗТРИВА СПОМЕНА ЗА ЗЛОТО.
Нютон обяснява защо. Ако всичко бъде заличено, душата няма как да разбере последствията от собствените си решения. Ако обаче всяка жестока подробност остане в пълна сила, вината може да стане толкова разрушителна, че душата да откаже нов живот. Затова пациентите му описват баланс: достатъчно памет за отговорност, но не толкова, че съзнанието да бъде парализирано.
Нютон прави и важно разграничение между един катастрофален живот и повтарящ се модел. Душа може да загуби контрол в изключително тежко въплъщение. Но ако същото разрушително поведение се повтаря отново и отново, всеки живот според неговата система оставя ново увреждане.
И времето за възстановяване може да бъде огромно.
При някои случаи Нютон използва аналогия с „интензивно отделение“. По-леките увреждания могат да бъдат обработени сравнително бързо. Но при продължителен модел на жестокост изолацията според него може да продължи повече от ХИЛЯДА земни години.
И въпреки всичко Нютон пише, че няма ад за душите — освен може би Земята.
Тогава идва по-странният въпрос:
ако душата е нефизическа, КАК изобщо може да бъде увредена?
Как страхът, яростта и човешкото насилие оставят следа върху нещо, което според тази теория оцелява след смъртта?
Нютон има конкретен отговор.
ТЯЛОТО МОЖЕ ДА ОСТАВИ БЕЛЕЗИ ВЪРХУ ДУШАТА.
В следващата част: МОЖЕ ЛИ ЕДИН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ БУКВАЛНО ДА „ПОТЪМНИ“ ЕНЕРГИЯТА НА ДУШАТА?
Източници
По книгата „Съдбата на душите“ от д-р Майкъл Нютън.
Текстът представя случаи, разкази, твърдения или интерпретации; не е самостоятелно доказателство за описаните необичайни твърдения.
Част 01 от 07 · поредица
