„ПОСЛЕДНОТО ПРОРОЧЕСТВО“

От години в интернет на десетки езици обикаля текст, представян като последното пророчество на Петър Дънов. Според него идва време, в което Земята ще премине през огън и изпитания. Старият свят ще се разпадне. Хората ще бъдат разделени не по държави и религии, а по това какво носят в сърцата си. И след бурята ще се роди ново човечество. Текстът звучи като описание на последните години. Кризи, войни, разделение, страх. И надежда, че след тях идва нещо по-добро.

Преведен е на френски, английски, руски, испански. Споделят го милиони, често без да знаят кой е авторът. Всеки път, когато светът изглежда на ръба, текстът се връща.

ЕДИН БЪЛГАРИН ОТ ВАРНА СЕ ЧЕТЕ НА ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА.

В България мнозина дори не подозират колко известно е името му навън.

Произходът на точно този текст е спорен. Изследователите не намират оригинален запис от лекция, който да съвпада дума по дума. Но идеите в него идват от учение, което Дънов действително проповядва десетилетия наред. За края на една епоха. За прехода към нова. За любовта като закон, а не като чувство. Тези идеи са записани в хиляди страници стенографирани беседи. Въпросът дали пророчеството е негово е важен. Но по-интересният въпрос е защо звучи толкова навреме.

И точно тук започва историята, която конспиративната версия разказва за него.

Защото Петър Дънов не е просто духовен учител. Той е човек, когото по различно време се опитват да спрат църквата, държавата и накрая комунистическият режим. Човек, около когото в София израства цял град. Човек, на когото повтарят, че е опасен, а той продължава да говори за любов, светлина и Бог.

Хиляди хора го наричат просто Учителя. Не от учтивост, а като име.

Други го наричат сектант, мистик, шарлатанин. Църквата го смята за еретик. По-късно комунистическата власт ще направи всичко, за да изтрие името му.

И почти никой не остава безразличен. Дори десетилетия след смъртта му.

ОФИЦИАЛНО Е ПРОПОВЕДНИК. ЗА ВЛАСТТА Е ПРОБЛЕМ.

Днес всяка година на 19 август хиляди хора от цял свят се изкачват до Седемте рилски езера. Облечени в бяло. Посрещат изгрева. Играят паневритмия, танц, който Дънов е създал. Наричат този ден Божествена нова година. Някои пристигат дни по-рано и спят в палатки. Други се изкачват през нощта с фенерчета, за да бъдат горе преди слънцето.

Ако ги видиш отдалеч, ще си помислиш, че е фестивал. Ако ги попиташ, ще разбереш, че за тях това е среща с нещо много по-голямо.

Но как един син на свещеник от село край Варна стига дотам, че за него се говори в Париж, в Москва и в Ню Йорк? Как събира около себе си офицери, учители, лекари, художници? И защо в един момент държавата започва да го гледа с подозрение?

Отговорът според теорията започва там, където малцина очакват.

Не в България.

А в Америка. През 1888 г.