„СВЕТИ ГЕОРГИ Е МОЯТ БРАТ“

В житийните разкази за Стойна има един мотив, без който цялата ѝ история би изглеждала съвсем различно. Това е връзката ѝ със Свети Георги. Според преданието, когато е около шестнайсетгодишна, той ѝ се явява и ѝ казва, че е неин „брат“. Не просто покровител. Не просто име от иконата. А близко и живо присъствие. Оттук нататък именно Свети Георги става големият невидим спътник в живота ѝ.

ТЯ НЕ КАЗВА: „МОЛЯ СЕ НА НЕГО“.

ТЯ КАЗВА: „ТОЙ ИДВА ПРИ МЕН“.

Според разказите Стойна е насочена от него към място, където трябва да бъде открита икона. Именно около тази линия по-късно се свързва и църквата „Св. Георги“ в Златолист. И тук вече легендата прави големия скок: Стойна не е просто жена, която се моли много. Тя е представена като човек, който влиза в реална, почти постоянна връзка с невидим свят. Точно това е причината свидетелствата за нея да звучат толкова различно от обикновеното „беше добра и вярваща“.

Има стари разкази, че свещеникът в храма чувал как тя разговаря с някого в стаята си, но когато влизал, вътре нямало никого. Тези истории не могат да бъдат доказани по начина, по който се доказва исторически документ. Но не трябва и да ги разказваме като суха сензация. Силата им е в друго. Те показват как хората, които са били около нея, са я възприемали: не като човек, който разсъждава за Бога, а като човек, който буквално общува с Него и със светците.

КОГАТО ХОРАТА ВЯРВАТ, ЧЕ НЯКОЙ НЕ САМО СЕ МОЛИ,

А ЧЕ РАЗГОВАРЯ С НЕВИДИМИЯ СВЯТ,

ТОЙ СПИРА ДА БЪДЕ ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.

И точно тук се ражда цялата аура на Стойна. От молитвата нататък идват и чудесата. От чудесата идват поклонниците. А от поклонниците идват историите, които се трупат десетилетия наред. Но има и нещо още по-силно от разказите за явявания. Има реално място, където всичко това според хората се е случвало. Малката стаичка над църквата. Място, в което според местната памет Преподобна Стойна живее 33 години.

Трийсет и три години.

В една стаичка.

И оттам започва да идва цяла България.