Майкъл Нютън признава нещо любопитно. Когато започва публично да разказва за игрите, описвани от пациентите му, част от хората реагират отрицателно. За тях духовният свят трябва да бъде сериозен, възвишен и почти церемониален. Идеята, че след смъртта душите могат да се смеят, състезават и буквално да играят на гоненица, им изглежда прекалено човешка.
Нютън обаче не премахва тези разкази, защото твърди, че подобни описания се появяват многократно при различни пациенти. Една от дейностите прилича на гоненица: душите ускоряват по права линия, внезапно сменят посоката, спират, обръщат се и се опитват да избегнат останалите. По-младите души според случаите комбинират това с музика и танци и дори създават цели пространства за игра — поляни, висока трева и дървета, върху които могат да се движат чрез временно създадени форми.
Но една игра се появява достатъчно често, за да получи собствено име.
BOLT-BANGING.
Представи си смес между dodgeball и volleyball — само че без физическа топка. Две редици души застават една срещу друга. Всяка концентрира част от собствената си енергия в малко кълбо и го изпраща към отсрещната страна. Ударите идват високо, ниско и директно. В началото лесно могат да бъдат избегнати, но постепенно скоростта се увеличава, докато пространството между двете групи не започне да прилича на енергийна градушка.
Няма отпадане. Няма резултат. Няма дори истински победител. Ако бъдеш ударен, просто трябва да реагираш по-бързо следващия път. Но един пациент добавя детайл, който превръща играта в нещо повече от духовен dodgeball.
Когато чуждото енергийно кълбо го докосне, той твърди, че за момент усеща нещо от душата, която го е изпратила — нейната енергия и част от сложността на индивидуалността ѝ.
ТЕ НЕ ПРОСТО СЕ ЗАМЕРЯТ. ЧРЕЗ УДАРА УСЕЩАТ ДРУГИЯ.
В друг вариант две групи се засилват директно една към друга и се сблъскват почти като колички в лунапарк. При контакта енергиите им се разпръскват, отскачат и предизвикват верижна реакция между останалите. И тук няма победител. Според разказите целта е движението и временното увеличаване на общата енергия на групата. След това всичко се успокоява и играта често преминава в музика или танц.
Точно тук Нютън прави една от най-смелите си интерпретации. Той допуска, че част от земните ни игри може да не са възникнали първо тук. Според хипотезата му душата може да носи несъзнателен спомен за подобни занимания и след раждането да ги пресъздава чрез ограниченията на физическото тяло. Това е негова интерпретация на регресионните разкази, а не доказан произход на човешките игри.
Но тя поставя интересен въпрос.
ЗАЩО ДЕЦАТА ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ ТОЛКОВА ЕСТЕСТВЕНО ИЗМИСЛЯТ ГОНЕНИЦИ, ХВЪРЛЯНЕ, СБЛЪСЪЦИ И ИГРИ В КРЪГ?
В рамките на описанията на Нютън това допълва една много по-различна картина на живота между преражданията. Душите не прекарват цялото време в обучение, подготовка за следващ живот или срещи със Старейшини. Те се събират със своите групи, шегуват се, танцуват, създават музика, посещават различни места и играят.
И тук цялата поредица се затваря.
Звукът според тези случаи присъства при появата на новата душа. Присъства в духовните групи. Използва се при танца и временното сливане на енергията. Musical Directors организират хорове от десетки или дори стотици души. Вибрационната музика се появява при възстановяването на увредена енергия. А индивидуалният резонанс може да бъде толкова характерен, че близките души да се разпознават по него.
ТОЕСТ ДУШАТА НЕ ПРОСТО „ЧУВА“ МУЗИКАТА.
СПОРЕД ТЕЗИ РАЗКАЗИ САМАТА ДУША Е ЧАСТ ОТ НЕЯ.
Източници
По книгата „Съдбата на душите“ от д-р Майкъл Нютън
Текстът представя разкази, твърдения или интерпретации; не е самостоятелно доказателство за описаните необичайни твърдения.
Част 07 от 07 · поредица
