НАЙ-СИЛНАТА ЦЕНЗУРА МОЖЕ ДА НЕ ИЗТРИВА НИЩО

В стария свят цензурата е лесна за разпознаване. Книга е забранена. Вестник е конфискуван. Телевизионна станция е затворена. В социалните мрежи властта върху информацията може да бъде много по-незабележима, защото между публикацията и аудиторията стои recommender system — система за препоръчване. Тя определя кои публикации се появяват високо във feed-а, кои видеа се препоръчват и кое съдържание почти изчезва в огромния информационен поток.

Точно затова Европейският съюз включва препоръчващите алгоритми в DSA (Digital Services Act — Законодателния акт за цифровите услуги). Големите платформи трябва да обясняват основните параметри, по които подреждат съдържанието, а най-големите услуги трябва да позволяват и вариант за препоръки, който не се основава на персонално профилиране. Самият факт, че законодателството изисква подобна прозрачност, показва колко голяма власт има механизмът, който решава какво се появява пред потребителя.

Има и друг показател. Европейската комисия съобщава, че от 2024 г. потребителите са обжалвали чрез вътрешните системи на големите платформи над 165 милиона решения за модериране на съдържание, като почти 30% от тях впоследствие са били отменени. Това не означава, че 30% от цялата модерация е грешна — става дума за обжалваните решения. Но показва, че автоматизираните и човешките системи за контрол на съдържание могат да грешат в значителен брой оспорени случаи.

Оттук идва и популярната идея за shadow banning — „скрито ограничаване“ на разпространението. Терминът често се използва твърде свободно и спадът в гледанията не доказва автоматично целенасочена цензура. Алгоритмите променят разпространението по множество причини. Но по-широкият механизъм е реален: платформата може да намали видимостта на съдържание, без непременно да го изтрие. За потребителя публикацията още съществува. За аудиторията тя може практически да не съществува.

Това променя стария въпрос „Кой контролира медиите?“. По-важният въпрос става „Кой контролира разпределението на вниманието?“. Защото в свят, в който всеки може да публикува, дефицитът вече не е информацията. Дефицитът е вниманието. Ако една система определя кое съдържание получава това внимание, тя не трябва да пише новината, за да влияе върху обществения разговор.

При Дейвид Айк и други конспиративни автори алгоритмичното подреждане се разглежда като инфраструктура за невидимо управление на допустимото мнение. Единна система, която централизирано определя политическата мисъл на милиарди хора, не е доказана. Но конфликтът за това кой трябва да решава кое съдържание е вредно вече е напълно реален.

И най-големият спор започва, когато в този процес се включи държавата.

През пандемията и изборите американски държавни структури комуникират със социалните платформи относно дезинформация и чужди операции. Критиците наричат това началото на „censorship-industrial complex“ — индустриален комплекс на цензурата. Правителството твърди, че защитава обществото от опасни лъжи и чужда намеса.

Спорът стига чак до Върховния съд на САЩ.