КОЙ РЕШАВА КОЕ Е „ДЕЗИНФОРМАЦИЯ“?

След 2016 година американските институции започват да приемат онлайн дезинформацията като въпрос на национална сигурност. CISA (Агенцията за киберсигурност и сигурност на инфраструктурата) разработва материали срещу чужди операции за влияние и предупреждава, че дезинформацията може да засяга изборите и демократичните институции. През 2024 г. CISA и ФБР отново предупреждават, че чужди актьори използват фалшива информация около американските избори.

Самото противодействие на чужда пропаганда изглежда логично. Проблемът започва на границата между предупреждението и влиянието върху частните платформи. Републикански представители в Комисията по правосъдие на Камарата на представителите публикуват серия доклади, в които обвиняват държавни структури, университети и технологични компании в изграждането на „censorship-industrial complex“. Според тази версия правителството е използвало посредници и контакти с платформите, за да насърчава ограничаването на законно политическо съдържание. Това са заключения на политически контролни разследвания и са оспорвани от засегнатите институции; те не представляват съдебно установен факт за всяко посочено действие.

Спорът стига до Върховния съд като Murthy v. Missouri. И точно тук историята често се представя погрешно и от двете страни. През юни 2024 г. съдът отменя ограничението срещу федералните служители, но мнозинството не постановява, че всяка правителствена комуникация с платформите е законна или че обвиненията за натиск са измислени. Решението е основано основно върху standing — процесуалното право на конкретните ищци да водят делото. Съдът заключава, че те в голяма степен не са успели достатъчно ясно да свържат конкретните ограничения на публикациите си с действията на конкретните държавни ответници.

Това оставя основния политически конфликт нерешен. Държавата има легитимен интерес да предупреждава за чужди операции, измами и заплахи. Платформата има собствени правила и право да ги прилага. Но ако високопоставен държавен служител многократно настоява дадено съдържание да бъде ограничено, в кой момент „предоставянето на информация“ се превръща в натиск? И кой трябва да определя дали една спорна теза е дезинформация, когато науката, разузнаването или политическите оценки могат по-късно да се променят?

Тук теорията за информационния контрол вече не се нуждае от тайно Министерство на истината. Достатъчно е да има държавни структури, неправителствени организации, университетски центрове, fact-checking организации и технологични компании, които взаимодействат около една и съща информационна среда. За критиците това може да се превърне в мрежа без ясна демократична отчетност. За защитниците подобно сътрудничество е необходимо, защото чуждите държави и престъпните мрежи използват същата инфраструктура.

И точно тук се появява технология, която може да направи този спор почти неразрешим.

Досега дезинформацията използва истински снимки с грешен контекст, фалшиви профили и манипулирани истории.

Следващият етап може да създаде самото доказателство.

Гласът.

Лицето.

Видеото.

Документът.

Всичко може да бъде синтетично.