ПИСАТЕЛЯТ, КОЙТО ХОДЕШЕ НА ЛОВ С ЖИВКОВ

Според показанията, до които разследващите стигат след 1989 г., смъртната присъда на Георги Марков е произнесена не в съдебна зала, а на заседание на Политбюро. За да разберем защо, трябва да видим какво е знаел.

Георги Марков е роден в София през 1929 г. Завършва химия и работи като инженер, преди литературата да го погълне. В края на 60-те години има всичко, което един писател в социалистическа България може да мечтае. Сборникът му „Мъже“ е награден. Пиесите му се играят. Има кола, апартамент, пари, публика. Влиза в кръга на хората около Тодор Живков. Ходи с него на лов, седи на трапезата му, чува разговорите, които обикновеният човек никога не чува. Живков обича около себе си хора, които го разсмиват. Марков го разсмива.

И запомня всичко. Години по-късно ще го разкаже, сцена по сцена.

Отвън изглежда като човек на системата. Отвътре вижда как работи тя. И точно това ще го убие.

Цензурата започва да усеща в пиесите му нещо неудобно. Някои са свалени, други изобщо не стигат до сцената. През 1969 г. Марков заминава при брат си в Италия и не се връща. В България е осъден задочно на затвор за бягството. Две години по-късно е в Лондон. Започва работа в Българската секция на Би Би Си, после пише и за Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“.

ТОЙ НЕ Е ПРОСТО ЕМИГРАНТ. ТОЙ Е СВИДЕТЕЛ.

От 1975 г. по „Свободна Европа“ звучат неговите „Задочни репортажи за България“. В тях Марков разказва отвътре какво е видял в Партията, в Съюза на писателите, на ловните излети и вечерите на властта. Не с лозунги, а с имена, сцени и подробности. Описва Живков не като враг от плакат, а като човек, когото познава лично. С неговите навици, слабости и шеги.

По онова време „Свободна Европа“ е забранена, но хиляди хора в България я слушат тайно. Със заглушителите, с пукането в ефира, с намаленото радио в кухнята. Слушателите разпознават в разказите собствения си живот: опашките, страха от доносници, лицемерието на събранията. И гласът на Марков влиза точно там.

Според свидетелствата, събрани след 1989 г., това е непростимото. Не че е избягал. А че се смее на Живков пред собствения му народ.

ЗА ДИКТАТОРА ИМА НЕЩО ПО-СТРАШНО ОТ ОМРАЗАТА. ПОДИГРАВКАТА.

Години по-късно български разследващи ще стигнат до показания, според които през 1977 г. Живков казва пред Политбюро, че иска Марков да замлъкне. Задачата е възложена на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Държавна сигурност отваря разработка срещу писателя. От този момент Марков вече не е гражданин, а обект.

Кодовото му име е „Скитник“. Звучи почти иронично. Човек без дом, само с радио и пишеща машина.

Но Държавна сигурност има проблем. Лондон не е София. Убийство с пистолет в столицата на западна държава би означавало дипломатически скандал, разследване и следа, която води право към посолството. Трябва нещо друго. Смърт, която прилича на болест. Технология, която българските служби нямат.

Затова според тези показания Стоянов се обръща към единствените хора, които я имат.

Към Москва.

Следващата част е за топчето, което преобръща цялото разследване.