„СЛЕД КРАТКО БОЛЕДУВАНЕ“

Официално е болест. Според една от най-упоритите версии в българската история е нещо съвсем друго.

21 юли 1981 г. Българската телеграфна агенция пуска кратко съобщение. Людмила Живкова, член на Политбюро, председател на Комитета за култура, дъщеря на Тодор Живков, е починала „след кратко боледуване“. Няма час. Няма място. Няма диагноза. Пет дни по-късно тя е щяла да навърши 39 години. Съобщението е толкова кратко, че мнозина го препрочитат по няколко пъти.

Само дни по-рано Людмила е на работа, на срещи, на снимки във вестниците. Хората я помнят като жена, която пътува по света, говори за изкуство и красота, отваря врати, които до вчера са били заключени. И изведнъж няма я. Без предупреждение. Без обяснение. Според спомените хиляди хора идват да се поклонят пред ковчега ѝ.

Живков е на 69 години. Десет години по-рано е погребал жена си. Сега погребва и дъщеря си. Според хора от обкръжението му точно тогава първият човек на държавата за първи път изглежда като стар човек.

„КРАТКО БОЛЕДУВАНЕ“. ДВЕ ДУМИ ЗА СМЪРТТА НА НАСЛЕДНИЧКАТА.

Западните вестници пишат открито това, което в София се шепне. Christian Science Monitor я нарича „наследничката“ и предвижда период на вътрешни борби за власт. Защото Людмила не е просто министър. След смъртта на майка си през 1971 г. тя е първата дама на България. Жената до Живков на официалните приеми. Най-близкият му човек. И според мнозина единственият, когото той наистина слуша.

По-късно официалната причина започва да се обяснява като мозъчен кръвоизлив. Други източници говорят за мозъчен тумор. Дори датата и мястото на смъртта ѝ остават неясни. Години по-късно, на научна конференция в Софийския университет, изследователите признават, че съществуват няколко различни версии. Не само кога и къде е починала, а и как. Десетилетия по-късно учените още спорят за неща, които през 1981 г. е знаела шепа хора.

Тежко заболяване? Убийство? Самоубийство?

КОГАТО ДЪРЖАВАТА МЪЛЧИ, ХОРАТА ЗАПОЧВАТ ДА ГОВОРЯТ.

Във вестниците отговор няма. Има некролози, черни рамки, стихове. Но нито ред за това какво точно се е случило. И по кухните на България тръгва шепотът. Че тя е знаела твърде много. Че е отишла твърде далеч. Че е говорила за неща, за които в соцлагера не се говори: за душата, за енергията, за космическото съзнание, за ново човечество. Шепотът никога не стига до вестниците. Но и никога не спира.

Защото в държава, която официално отрича душата, дъщерята на първия човек иска да събуди духа на цял народ.

И според тази версия точно това е причината тя да не доживее до 39.

Но ако е било така, кога за първи път Людмила става неудобна? Кога някой започва да я гледа не като принцеса на режима, а като заплаха?

Отговорът според теорията не е в София.

А в Оксфорд.