КАМБАНИТЕ ВСЕ ОЩЕ ЗВЪНЯТ

Октомври 1981 г. България отбелязва 1300 години от създаването на своята държава. Паради, концерти, изложби, чуждестранни делегации. Празникът, за който Людмила работи години наред, се случва. Без нея. Хората, които са работили с нея, стоят на церемониите с усещането, че някой липсва.

Новият Национален дворец на културата, открит същата година, получава нейното име и го носи до края на режима. Излиза възпоменателна монета с нейния образ. Държавата, която не обяснява смъртта ѝ, бърза да увековечи паметта ѝ.

ИМЕТО Ѝ Е НАВСЯКЪДЕ. ОТГОВОРЪТ НИКЪДЕ.

Сякаш колкото по-силно се произнася името ѝ, толкова по-тихо става около въпроса как е умряла.

Какво остава след Людмила? Камбаните на паметника „Знамето на мира“ в покрайнините на София. Паметта за изложбите на тракийското злато. Поколение интелигенция, която я помни като отдушник в задушното време. Много художници и учени по-късно казват, че точно тогава за първи път са усетили, че може да се диша по-свободно.

Но остава и другият образ. През 2012 г. в Софийския университет се провежда научна конференция за нея. Протестиращи прекъсват събитието. За тях тя не е духовна реформаторка, а част от режима. Дъщеря на диктатора, член на Политбюро, човек на върха на система, в която други хора са лежали в лагери. Конференцията е по повод 70 години от рождението ѝ. Дори толкова време по-късно името ѝ не може да се обсъжда спокойно.

И двете истини съществуват едновременно. Едни я помнят като светлина. Други като част от мрака.

Нека подредим това, което знаем. Людмила учи на Запад в разгара на Студената война. Издига се до Политбюро и западната преса я нарича наследничка. През 1973 г. катастрофира и след това се отказва от лекарите. Превръща учението на Рьорих в държавна политика под носа на Москва. Среща се редовно с Ванга, която режимът изследва и следи. На 21 юли 1981 г. умира на 38 години. Официалното съобщение е „кратко боледуване“. Без час. Без място. Без диагноза.

А после кръгът ѝ се разпада, проектите ѝ спират, а слуховете за отрова не стихват 45 години.

Може би е било просто болест. Може би травма, която никой не е излекувал. Тези обяснения са възможни. Но нито едно от тях не обяснява защо държавата мълчи.

А може би една жена е стигнала твърде далеч в държава, в която духът е бил забранен.

ТЯ ГОВОРЕШЕ ЗА ДУХА. И ДУХЪТ НА ЕПОХАТА НЕ Я ПОНЕСЕ.

Може би затова Людмила Живкова и днес е по-жива в разказите, отколкото в учебниците. В учебниците тя е няколко реда. В спомените на хората е цяла епоха. Епоха, която свършва на 21 юли 1981 г.

И един въпрос, който никой не е затворил.

Ако някой е искал тя да замлъкне, успял ли е?

Или камбаните, които оставя след себе си, още звънят точно затова?