КОЙ Е ИМАЛ ИНТЕРЕС ТЯ ДА ЗАМЛЪКНЕ?

Според конспиративната версия Людмила Живкова не умира от болест. Тя е отстранена.

Защото към 1981 г. тя е твърде много неща наведнъж. Твърде независима. Твърде западна. Твърде мистична. И твърде близо до баща си, за да бъде просто игнорирана. Тя е член на Политбюро, ръководи културата, има собствени хора и собствена публика. Западната преса я нарича наследничка. А Тодор Живков вече е на 69. Въпросът кой ще дойде след него вече виси във въздуха.

Помисли кой губи, ако един ден тя наследи баща си.

ЗА ЕДНИ ТЯ Е БЪДЕЩЕТО. ЗА ДРУГИ Е ПРОБЛЕМ, КОЙТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ РЕШЕН.

Версията насочва погледа в две посоки. Първата е Москва. Съветската идеология гледа с подозрение на всичко мистично. А дъщерята на най-верния съюзник превръща учението на един руски мистик в държавна програма и отваря България към Запада. Втората посока е София. Кръгове в българската власт, които се страхуват от нейното влияние върху Живков и от това, което може да промени, ако дойде на върха. Двете посоки не се изключват. В Студената война интересите на Москва и на хора в София често вървят заедно.

Според слуховете оръжието е бавно действаща отрова. Нещо, което не убива изведнъж и не оставя следа. Нещо, което изглежда като болест. Слуховете се разказват още от лятото на 1981 г. Документ, свидетел или медицинско заключение, което да ги потвърди, така и не се появява.

Но и опровержение не се появява. Нито тогава, нито след 1989 г., когато архивите започват да се отварят.

ДЪРЖАВАТА НЕ КАЗВА КАК Е УМРЯЛА. ЗАТОВА ХОРАТА СИ ОТГОВАРЯТ САМИ.

Има и други версии. Че травмата от 1973 г. и годините на пости изтощават организма ѝ докрай. И най-тихата: че тя сама е избрала да си отиде. Всяка от тях има своите привърженици. Нито една не е изчезнала за 45 години. Защото на нито една не е отговорено окончателно.

Историкът Иво Милев прекарва години в архивите. В книгата си „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ той се позовава на над 50 000 страници документи, които никой преди него не е прелиствал. Архивите показват колко подробно е документиран животът ѝ.

И колко малко смъртта ѝ.

А самият Тодор Живков рядко говори за дъщеря си. Хората около него разказват, че след 1981 г. се променя. Остарява. Губи част от онова, което го е държало. Живее още 17 години след нея и умира през 1998 г., без да остави ясен отговор.

Изчезва и духовният кръг около Людмила. Хората, които четат Рьорих и говорят за ново съзнание, се разпръсват. Някои губят постовете си. Някои замлъкват. Част от проектите ѝ са спрени. Други продължават формално, но без нейния огън.

Сякаш някой бързо затваря една врата, която тя е отворила.

Но не всичко може да бъде затворено. Нещо остава на хълм над София и все още звъни.

Какво остава от Людмила и защо и днес тя разделя хората, е в последната част.