ДОСИЕТО В КАПКА СЛЮНКА

Получаваш комплект по пощата. Малка проба, кратки инструкции, обещание да научиш повече за произхода си или за особености на собственото си тяло. Връщаш плика. Няколко седмици по-късно гледаш резултатите на екран. Любопитно е. Показваш ги на близките си.

ПРОБАТА Е БИЛА МАЛКА. ВЪПРОСИТЕ, КОИТО Е ОТВОРИЛА, СЪВСЕМ НЕ СА.

Дейвид Айк вижда в събирането на генетична информация още една стъпка към своята теория за „синтетичния човек“. Според него, когато човешките биологични данни станат лесни за събиране и съпоставяне, се отваря възможност за контрол, който отива далеч отвъд обикновената услуга. Той прави по-мащабни твърдения за скрити цели на технологични и други организации. Тези твърдения не следват само от съществуването на генетични тестове. Но въпросът за данните е напълно реален. Генетичната информация не е като парола, която можеш просто да смениш. Тя може да разкрие неща не само за теб, а и за хора, с които си биологично свързан. Националният институт за изследване на човешкия геном в САЩ разглежда именно тези трудности: поверителност, съгласие и последващо използване на геномни данни. genome.gov Представи си, че резултатите ти се пазят години. Междувременно фирмата променя услуги, партньори или собственост. Правилата може да са описани в документи, които си приел при изпращането на пробата. Но спомняш ли си какво пишеше там? Разбираше ли всички бъдещи начини, по които събраните данни биха могли да бъдат използвани? Това не означава, че всеки тест е злоупотреба. Генетичната информация може да помогне на изследвания и на отделни хора. Проблемът е неравенството между две знания: ти знаеш защо си изпратил пробата днес; организацията може да вижда каква стойност ще имат данните след години. Между двете има пространство, което не се побира в рекламата на комплекта.

АКО ЧОВЕШКОТО ТЯЛО ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ЧЕТЕ КАТО ИНФОРМАЦИЯ, КОЙ ЩЕ ИМА ПРАВО ДА ПРАВИ КОПИЯ ОТ ПРОЧЕТЕНОТО?

В конспирацията на Айк този въпрос е част от подготовка за по-радикална промяна на човека. В нашата история той е силен и без да приемаме крайния му извод. Генетичните данни могат да засегнат роднини, които никога не са натискали „съгласен съм“. Един човек може да научи нещо, което друг не е искал да знае. Някой може да получи тревожен резултат, който не означава сигурна бъдеща болест, но започва да гледа на себе си през него. Точно тук „синтетичният човек“ за пръв път се появява не като тяло от лаборатория, а като профил. Поредица от вероятности, изводи и категории. Хората около него може да виждат човек; системата — набор от сведения, по които да го сортира. В следващата част този профил ще получи цена. Ще си представим общество, в което някои възможности за „подобрение“ са достъпни само за част от хората. Тогава въпросът „кой ще напише следващата версия?“ ще се превърне в още по-неприятния: „кой ще може да си я позволи?“